Здравейте прекрасни!

Искате ли да ви споделя една тайна? В дупка съм. Абсолютна, дълбока, тъмна, страшна дупка...или бездна, в която непрекъснато пропадам. Все по-надолу и по-надолу, а светлината в края на тунела определено не се вижда. Изобщо. Не е дори като светулка в мрака. Нищо. Само тъмнина.Чувствали ли сте се някога така и ако да, какво правите за да излезете от това положение?

Имам чувството, че независимо колко се опитвам нищо не върви по план. Обмислям внимателно всяка своя стъпка, правя опити да "предвидя" следващият си ход, да бъда поне малко подготвена, но не става. В края на краищата приключвам като една емоционална развалина и имам чувството, че не мога да споделя с никого. Всеки има своите проблеми и докато някои споделят своите с близки хора, в опити да ги оправят, аз имам лошия навик да трупам. Премълчавам, затварям си устата, стискам очи...както искате го наречете. Преглъщам всички проблеми и си ги кътам в едно определено за тях място и отказвам да се справя с тях докато не станат толкова големи, че да заплашат да избухнат. Когато това се случи, когато стигна до момента, в който просто е твърде много наистина избухвам и тогава хората около мен са объркани и не знаят какво да направят. Сама съм си виновна, отлично знам че съм емоционална развалина - поне в 60% от времето.

Знам че никой от вас не желае да чете подобни постове. Не сте тук за да слушате за моите проблеми и емоционални драми, но понякога да изкажа всичко това върху празната страница определено ми помага. Чувствам се така сякаш споделям с някого и по този начин си позволявам да изпусна част от парата. Не цялата, но достатъчно за да не избухна няколко часа по-късно.
Когато започнах този блог си обещах да го напълня с позитивни неща. Постове, които да карат хората да се усмихват, да разведрявам деня им по някакъв начин. Както когато ти самият имаш лош ден и сядаш пред компютъра за да гледаш и четеш нещо разтоварващо, а не нещо което само те напряга още повече. Обаче реалността е една и тя е че не винаги всичко е цветя и рози, не винаги можеш да сложиш розовите очила и да се правиш, че всичко е наред. Понякога трябва да си позволиш да бъдеш тъжен и емоционален, защото това те разтоварва. Хубаво е да плачеш, защото това те облекчава. И в края на деня, когато затвориш очи може да заспиш с една капчица спокойствие, защото независимо колко много проблеми имаш, трябва да започнеш от някъде, за да намалеят, а не просто да ги трупаш.
Да, знам, време е да се поуча от собствените си съвети. Проблема е(хаха, още един), че съм много добра в това да ги давам, но не и сама да ги изпълнявам.

Скоро чух една страхотна мисъл: A year from now you may wish you had started today. Май трябва да започна да я следвам, защото живота е сега, а не утре. Утре може и да не дойде, колкото и клиширано да звучи това. Аз взех решение и започвам днес, а ти?



~ Нина.