(поста съдържа спойлери!)

Здравейте прекрасни!

Днес отново за малко да пропусна денят и да не постна нищо. Причината е, че съм с 4 часа сън за последните 24 часа и се чувствам като сдъвкана и изплюта. И знам, че няма много хора които следят блога ми някак си не мога да си позволя да пропусна, въпреки че умирам за сън и правя по една правописна грешка на всяка втора дума, която пиша в момента.
Както винаги в този тип постове, ви предлагам своите объркани, хаотични и искрени мисли.


"Момчето, което се промъкваше в стаята ми" е книга, която преди всичко ме грабна със заглавието си. По някаква причина изпитах огромно желание да я прочета още преди да съм погледала резюмето й. Беше типично "съдене по корицата", но обикновено това се е оказвал правилен избор. За тази книга не съм сигурна.
Имам смесени емоции. Хареса ми и в същото време не ми хареса, имах желание да продължа да я чета и в същото време исках да я зарежа и никога повече да не се върна към нея.

Амбър/Ейнджъл е възможно най-объркана и биполярна героиня, с която съм се сблъсквала напоследък. В един момент е една, в следващата съвсем друга. Сама не отговаря на настроенията си. Уж не е от момичетата, които се перчат, уж беше свита и избягваща конфронтации и привличането на внимание върху себе си, а в същото време правеше именно това - заставаше под прожекторите и се наслаждаваше на собственото си шоу. Така и не успях да я схвана дори до самият край на книгата. Беше ми някак си...безхарактерна? Твърде променлива и на моменти изкуствена.

Лиам, който трябва да получи награда за "гадже на годината", също беше един противоречив герой. Както Амбър сама казваше - имаше двама от него "дневният" и "нощният", този който я разбираше перфектно и беше готов на всичко за нея, и този който я поставяше в неудобни ситуации.

“Liam, what do you want from me ?"

"Everything.”

Струва ми се, че беше твърде прехвален, той както и Джейк - по-големият брат на героинята(по дяволите, това момче има нужда от сериозна терапия за справяне с гнева). Плейбой образите, които им поставяше авторите ми идваха в повече. Тълпи от момичета(и момчета), които буквално се събличаха за тях и флиртуваха по твърде открит начин. Може би подобни индивиди от женски пол наистина съществуват, но някак си не приемам факта че има момичета с толкова пошло поведение. Не знам, може и да се бъркам. Определено, обаче, прехвалването на двете момчета ми дойде в повече.

По-късно Лиам се оказа най-сладкото същество на света. Секси, мил и същински джентълмен, лудо влюбен в своят "ангел" още от дете. От цялата история покрай двамата най-много ми хареса рутината, в която бяха попаднали - спането заедно без да има нищо повече. Да бъдат двойка без наистина да бъдат такива и как не можеха един без друг през нощта и нямаха нищо против да си го признаят.

“He turned to me, and do you know what he said to me ? He said in a deadly serious tone, 'Momma, am I dead?' And I said 'no honey, you're not dead', and he shook his head, looking all confused about something. Then he pointed to you dancing and said, 'if I'm not dead, then why is there an Angel in our house.'”

(спойлер)
Това, което ме обърка тотално беше осъзнаването, че в тази книга имаше навярно всички възможни сюжети. С всеки един по отделно можеше да се напишат поне още две книги. Като започнем от сюжета с малтретираните деца от бащата-алкохолик, през сексуалните наклонности към главната героиня, до сладката любовна история. Между всичко това имаше много семейна драма, секс, бебета, аборти, доведени братя и какво ли още не. Абсолютен хаос, който не съм сигурна дали харесах.

Да, и след като изказах целият този негативизъм върху книгата, ще добавя че всъщност не съжалявам, че я прочетох. Може би беше леко предизвикателство и определено не бих я прочела отново, но пък имаше добър замисъл. Ако част от драмата беше премахната, може би нямаше да ми дойде в повече към края.



~ Нина.