Здравейте прекрасни!

В днешният блогмас реших да ви споделя своите любими произведения от българската литература. Такива, които трайно са останали в съзнанието ми от годините ми в гимназията когато ги изучавахме за матурите.
Предизвиквам и вас да споделите своите :)

Ще започна с едно произведение на Яворов, който се нарежда на челните места в любимите ми автори от българската литература. Когато изучавахме това определено негово стихотворение останах очарована от подтекста в него, от лекотата с която се четеше и от символиката, която автора влагаше, и която можех да усетя по цялото си тяло. Така ми се искаше да ми се падне на матура(аз държах такава през 2011), но за жалост не се падна то.

Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; — музика — лъчи
Не искат и не обещават те…
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях —
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли…
Не искат и не обещават те! —
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете…

Следва нещо от Димитър Талев, за което споменах в един от предишните постове за блогмас, а именно "Железният светилник"(и четирите части). Мога да препрочитам отново и отново това произведение, макар в началото да ми беше доста трудно да го започна. Веднъж щом го прочетох, обаче, останах влюбена в историята и в толкова колко истинска и близка до реалността беше.

Имаше едно кътче в неговото сърце, заето от другата, и той не можеше да я прогони оттам. Едно кътче, но то като болка обхващаше, владееше цялото му същество.

"Тютюн" от Димитър Димов, също подобно на произведенията  в "Железният светилник", мога да чета отново и отново без да загубя интерес. Противно на очакванията ми тази книга ми беше доста лесна за четене и дори писах ЕСЕ на нея, което ако успея да намеря бих споделила с вас.

Ако изпушиш три цигари, четвъртата ще ти се стори безвкусна. Ако прекараш две нощи в любов, третата ще те отегчи. А нейните цигари и нейната любов от десет години насам бяха едни и същи!

Но след малко тя почувствува изведнъж, че това, което изпитваше, не беше ни храброст, ни самообладание, ни съзнание за дълг, а просто равнодушие. То бе някаква умора от всичко, което я заобикаляше, някаква досада от света и хората, някаква намалена жизненост,..

И тогава той съзна, че всичко, което ставаше, не можеше да бъде друго и че хората се бореха, страдаха и умираха, а животът вървеше неспирно напред.

Когато започнахме да изучаваме Атанас Далчев, първоначално останах много...мм не знам, щях да напиша "разочарована", но не мисля че точно това е думата, която търся в момента. По-скоро не можех да приема колко предметен е неговият стил. Идваше ми някак сух и скучен. В последствие, обаче, като че ли започнах да вниквам повече и четях "между редовете", което ме накара да погледна произведенията му по друг начин. Едно любимо негово стихотворение ми е "Книгите", което ми се падна и на матурата.

Пред мен е книгата разтворена
и денем, и нощя;
все сам, аз не познавам хората,
не зная и света.
Прилитат и отлитат птиците,
изгрява ден, залязва ден:
аз дните си като страниците
прелиствам уморен.
Години да четеш за чуждия
живот на някой чужд,
а твоят, никому ненужен,
да мине глух и пуст.
До мене ти не стигна никога,
о, зов на любовта,
и аз изгубих зарад книгите
живота и света.

Знам, че списъкът беше кратък, но някак си това са прозиведенията, които по някакъв начин трайно са останали в съзнанието ми. Разбира се там са и "На прощаване", "Майце си", "Хаджи Димитър", "Обесването на Васил Левски" и още и още, но на дали би ми стигнало мястото(пък и на вас търпението) да изчетете всичко :)



~ Нина.